петък, юли 22, 2011

Моята антистрес терапия

Божко и Искренчо си имат нова къща. Къща, където Бижидар казва коя баня да ползваш и където Искрен стои на верандата и пасе шипки. И къща с камина и градина и толкова още неща. Обаче това е от една друга приказка :)
Аз само исках да кажа колко е хубаво да си с тия двамата :)

неделя, юни 19, 2011

Той вече е на 3!!!

След някакъв разговор с баща си Божидар ми дава пари за да гледа филм на моя лаптоп. По-късно същата вечер ме подпитва кога ще му дам да гледа. Аз му казах, че може и да не гледа. Той ми прибутва стотинките пред мен и ми вика нещо от сорта на:

- Аз ти дадох пари да не казваш на мене не!

вторник, юни 14, 2011

Гризалката

Оказа се, че най-вкусната и предпочитана гризалка на сър Искрен е един... портфейл! И след като преди няколко седмици обядва в банката,смело мога да заключа - ще си имаме банкерски шеф!!! :)

понеделник, май 02, 2011

Божидар - лично творчество

Представям ви три песнички лично творчество на Божидар:

***
о-фейсчук! о-фейсчук!
иу-иу-иу-иу
О-М-О-М-О-М
Аз съм камион!
Аз съм камион!
Аз съм камион!

***
кой казва дзак? кой казва дзак?
И-аз-и-аз-и-аз-и-аз
Ти си малкия прозорец,
аз съм големия прозорец
аз съм по-големият прозорец,
аз съм голям,
аз съм голям
пораснах вчера

И любимата ми песен....
***
слонски салам, слонски салам
има слонски салам
иухуху

слонски дизел, слонски дизел

слонски салам има на прозорци!
дизела, дизела
се казва дизела

слонски дизел, слонски дизел

слонски салам, слонски салам,
искам да ходя сам

вторник, април 26, 2011

Супер братя!

Божидар говори на Искрен:
- Ти си СуперМен, а аз съм СуперТеб.

сряда, април 13, 2011

Божидар живее в подреден свят

Бубу подрежда всичко. Орехите и топчетата трябва да стоят в един и същи шкаф. Мръсните дрехи трябва да се сложат при изпраните. Мами, ела. Тети, тука. Защо се смееш? Яна ли те гъделичка? Да. Гъделичкай я и ти. Не може. Не може гъдеичка мама. Може ли да гъделичкаш тати? Може. Какви са ти самолетчетата? Моите самоетчета са още по-големи. Тети, имаш ли моето братче?
Ами... имам :)
Мислех, че няма по-сладко нещо от спящ Божидар. Сега съм сигурна, че има. Божидар по телефона :)

вторник, март 29, 2011

God is a DJ!

Искрен излезе много музикален. Много си пада по Travis и U2. :)



Оказа се също, че песента "Тръгнал кос" е чудесна за приспиването му. Особено, ако се друсаш в такт и тропаш с крак! :)

четвъртък, март 17, 2011

Братя


Божидар и Искрен в миг на кротост. :)

четвъртък, март 10, 2011

вторник, март 08, 2011

Осми март

Божката е неизменна част от живота на майка си и леля си. Даже от Осми март е част.

[00:04:21] Светлина: а сега честит ти празник
[00:04:21] Светлина: мили ЖЕНСКИ слоне
[00:04:39] яна: честит празник мили женски джъмбождет
[00:04:42] яна: (makeup)
[00:04:55] яна: утре за партито ще си изскубя веждите
[00:04:58] яна: и ще си сложа червило
[00:05:01] яна: ако си намеря червилото де :)
[00:06:07] Светлина: ахахахаха
[00:06:08] Светлина: ахахаха
[00:06:14] Светлина: насъскай божидар да ти го търси
[00:06:25] яна: хахаха
[00:06:25] Светлина: само че после ще трябва и него да начервиш
[00:06:26] яна: добре
[00:06:29] яна: няма проблем :)
[00:06:34] Светлина: споко, научих го да прави муцка :)
[00:06:35] яна: ще го намацам и него
[00:06:40] яна: (rofl)
[00:06:42] яна: чудесно
[00:07:05] Светлина: :-РРРР
[00:07:08] Светлина: бягай сега да спиш
[00:07:13] Светлина: и да сънуваш поне трима мъже

Но пък и ние се грижим за него. На трети март го водихме да гледа заря :)

петък, февруари 04, 2011

Мисия „Искрен“ – историята на един домашен VBAC

Прелюдия

За мен това е една доста дълга история. Мъничко даже ме е страх да я започна. Все пак искам да ви я разкажа.
За мен беше едно голямо приключение. За всички ни беше едно голямо приключение, което смело мога да твърдя, започна още преди раждането на Божидар.
Най-сетне проумях, че много от нещата в живота ни трябва да се оценяват единствено от разстоянието на времето. Тогава, преди 2 години и 8 месеца, раждането, което ми донесе много болка и страдания (не толкова физически, колкото емоционални), ме тласна по нов път.
Сега съм благодарна за случилото се. Нека бъдем честни. Не бях готова за нещо по-различно. Не бях готова да поема отговорност за себе си и за детето си. Отидох с нагласата, че имам нужда от помощ, че съм в нужда. И получих съответното. И слава богу… Слава богу, че нещата се развиха доста по-различно от това, което си представях. Защото иначе никога нямаше да преживея това, което преживях преди седмица. Това, което преживявам сега.
Родих детето си у дома! Родих го обгърнато с много любов и очаквано от толкова много хора. Вдъхнах от една колективна енергия и сила, до която никога преди не бях подозирала, че съществува. Камо ли да усетя толкова силно и разтърсващо.
Не мога да кажа, че беше лесно. С много „себе си“ трябваше да се преборя. С много страхове и задръжки. С нетърпението си, с командоренето си, с плахостта си да бъда себе си. Много душевни болки минаха през мен… и си заминаха. Завинаги! Дълбоко в себе си знаех, че това дете, тази бременност, това раждане ще ме излекуват. И бях права.
Но и трудно не беше. Нещата се случваха толкова естествено. Трябваше единствено да не се съпротивлявам. „Не бутай реката, тя сама си тече!“ Не аз раждах, детето ми се раждаше само, аз бях просто инструмент в ръцете и душата му, който той толкова умело и нежно използваше. Малък джентълмен!
Идеята да посрещнем второто си детенце у дома се избистри доста пореди да забременея с него. Подготвях се теоретично, чистех страхове, оборвах в себе си грешни стереотипи. Независимо от мен Антон също беше стигнал до подобни идеи. И така всеки се подготвяше по своя си начин. Не бяха нужни думи, не беше нужно да се наговаряме. Просто си знаехме. Само от време на време доуточнявахме дреболии.
Толкова естествено се стигна до този избор. Трудно ми е да систематизирам и изразя всичко, което научих. Толкова много неща се промениха за мен. Сигурна съм, за Антон също. Повярвахме с душите и сърцата си в силата на Природата и в собствените си сили.
Понякога изпитвах съмнения с разума си. Но дълбоко в себе си просто знаех, че ще родя това дете така както си му е реда.
И съвсем естествено детето дойде при нас тогава, когато бяхме готови да го посрещнем.

Втората ми бременност

Знаех, че отново ще имаме момче още преди да забременея.
Сънувах го как дойде при нас. Как се настани удобно в мен. Сънувах раждането му. Бах го нарекла да се казва Рафаел („Бог цери“).
Бременността ми беше толкова еднаква с първата. И в същото време съвсем различна някак. Чисто физически се чувствах по-добре. Обръщах си повече внимание. Обръщах повече внимание на това, което се случва с мен, на малкото ново човече, което расте в мен. Но не с тревога или някакво нетърпение. А някак съвсем естествено и непринудено.
Усещах го в себе си от самото начало. Толкова вълшебно чувство. Усещах колко по-различен е от брат си. Божидар беше/е доста своенравен, палаво детенце още в мен, което непрекъснато шаваше и риташе. Носеше и все още носи една дива сила. Като малко палово горско създание.
Докато новото създание беше някак по-кротко. Дълбока вода. Беше тук с ясното съзнание, че трябва да ме научи на много важни неща и се справяше отлично с тази задача.
И двамата са невероятно силни по душа, но силата им е някак различна. Не мога да го опиша. Това само може да се усети.
Две разкошни малки създания бяха дошли при нас! Празник за душата и сърцето! Не можехме да правим нищо друго освен да се радваме на това. И се отдадохме с пълна сила на това чувство!
Имах моменти на слабост, когато исках да си отиде. Моменти на страх, когато смятах, че съм сбъркала задето съм забременяла толкова скоро. Мислех си, че имам нужда от още време да се възстановя от травмите си. Смятах, че имам грешните мотиви. В такива моменти си напомнях, че всичко се случва винаги навреме. И че това е изпитание, през което трябва да премина. Изпитание, което сама си избрах и пожелах. Няма връщане назад. Усещах, че малкото човече няма да ми позволи да отстъпя, беше се въоражил с огромно търпение и категоричност.
Нямаше връщане назад! Щеше да се ражда! 🙂

Подготовката

Реално погледнато основната подготовка се случи преди да забременея.
Като един уважаващ себе си книжен плъх поглъщах всякаква информация относно раждането като процес. В мен се беше пробудил изследователския нюх. Търсех и се учех кое е нормално и кое не. Или по-точно спомнях си кое е нормално и кое не. Запознах се не само с естествените състояния, но и с много патологии – хората ми се чудеха защо са ми, но на мен ми беше интересно, търсех жадно кое кога и защо се случва, не само според традиционната медицина, но е според различните алтернативни течения. Попаднах на невероятни за мен находки. Това ровене продължи и през бременността ми, но вече беше с друга настройка и интензитет. Някак си бях отделила бременното си Аз от любознателното Аз и информацията, която получаваше второто не смущаваше по никакъв начин първото. Жадно поглъщах истории – както ужасяващи, така и вдъхновяващи. Анализирах и пречупвах нещата през собствените си усещания. Подсъзнанието ми пазеше ревностно нужните ми неща, а другото заминаваше автаматично в коша.
През самата бременност не съм правила нищо кой знае какво да се подготвя. Към края накупихме нужните ни неща, които не бяха кой знае колко и толкова.
Бях си наумила да ходя на йога, да правя масажи и разни такива други неща, които да ми помогнат да родя по-лесно. Почти нищо не правех. Почти не промених ежедневието си.
Не смеех да мисля много, много за самото раждане. Не исках да си представям как се случва. Не исках да правя планове.
Ходех си редовно на женска консултация по здравна каса. Не съм правила фетални морфологии, нито биохимичен скриниг, нито допълнителни изследвания. За мен тези неща нямаше да променят нищо. Не ми даваха никаква информация, която ми е нужна. Имах достатъчно спокойствие. Попаднах на лекар, който не си даваше никакъв зор (точно такъв търсех) и не ме занимаваше със странични глупости.
Защо избрах домашното раждане?
Порвъначално го избрах от страх (грешната мотивация за която споменах). Страхувах се отново да отида в болница. Не бях сигурна, че ще успея да се справя с докторите и се страхувах, че отново ще свърша със секцио, което щеше да е по-безсмислено и от първото. Тази мисъл ме потрисаше и ужасяваше. Ставаше ми лошо само от мисълта разни непознати да ме пипат и ровят, да ми казват как трябва да се чувствам, какво да усещам, как да родя. Не, не, не… Не можех да понеса тази мисъл.
Постепенно с напредване на бременността страха ми започна да избледнява. Стигнах до заключението, че все пак е важно накрая да имам живо и здраво дете. Секциото и болницата престанаха да ме плашат. Това беше много голяма стъпка напред за мен.
Ходех и на срещите на варненската група за Информация и подкрепа на домашното раждане в България. На тези срещи получих не само супер полезна информация, но и невероятна подкрепа за това, което ми предстои. Именно на тези срещи усетих тази силна групава енергия за която споменах. Просто невероятно.

План Б?!

Незнайно защо много държах да си имам план Б – подкрепа от лекар, в случай, че реша в крайна сметка да отида в болница. Лекарят, който ми водеше женската консултация уж с беше навил за нормално раждане… до последната консултация седмица преди термина ми, който беше на 19-ти януари 2011 г.
Тогава изведнъж си припомни, че имам вече едно секцио. Започна да ме „успокоява“, че е виждал руптура на матката и как ръчичката на бебето излизала през нея. Изведнъж само с поглед установи, че белега не бил се разтегнал достатъчно (?!) и че матката ми била сегментирана (?!) и някакви абсолютни небивалици. Изведнъж се оказа, че ако родя преди 19-ти мога да раждам нормално, но ако е след това вече ставало опасно. Един бог знае защо. Сякаш датата на термина е датата на която ми изтича срока на годност на матката. Смях, смях голям! Излязах от кабинета малко сдухана и ядосана, че въпросния „лекар“ се опита да ме метне и да ме плаши с небивалици. Да си беше казал, че го е страх и не му се занимава и толкова. А не да ми говори куп глупости.Така и не ми изтъкна конкретни рискове, освен, че е виждал бил една руптура…
Изведнъж останах без план Б. Това до някаква степен ме паникьоса малко. Нали съм си една типичва Везничка. Всичко трябва да е преценено, да има достатъчно резервни планове.
На връщане към вкъщи в автобуса ми се обадиха една след друга Елена и Стела. Как ме бяха усетили само, че точно в този момент имам нужда да си поговоря с някого и да се поуспокоя.
Всъщност мислех да си поговоря с някоя от двете. Да се уговоря с тях да ми бъдат бекъп по време на раждането, ако усетя нужда. Нещо обаче все не се решавах да проведа този разговор.
И ето, че ми беше затворена една врата, но ми бяха отключени цели две.
Същата вечер Елена мина през вкъщи да ми донесе едни нещица и си поговорихме малко. Разговора като цяло не беше нищо особено, но ми вдъхна много увереност. Разбрахме се също, че ако почувствам нужда ще я извикам да помага по време на раждането.
Няколко дни по-късно беше и срещата на групата за подкрепа на домашното раждане. Беше страхотна среща! Бяхме се събрали почти всички. И всички тези хора там вярваха в мен, знаеха, че мога да се справя. Съпреживяваха с мен и семейството ми нашата история. Невероятно, незаменимо усещане!
На тази среща ми се отвори още една врата. Ана пожела да присъства на раждането, ако нямам нищо против. Аз приех радушно идеята.
И така изведнъж се оказах с цели три страхотни дули зад гърба си!

Раждането на Искрен

Започнах да усещам, че тялото ми и бебето ми започват да се подготвят за раждането около десет дни преди самото събитие. Започнах да усещам контракции на различни места – в кръста, в горната част на корема, в бедрата… Бяха приятни, неболезнени, все едно се разлива топла вода по тялото ми. Бяха различни от Бракстън-Хикс контракциите, които си имах цяла бременност. Знаех си, че ще е скоро събитието… но кога… Ставах нетърпелива!
Първата голяма подготовка беше неделя през нощта (16-ти срещу 17-ти). Около 12 часа с контракции на 2-3 минути. Обадих се на Елена да дойде. Мислех, че раждам. В същото време може би съм се изплашила, че ще е сега и съм спряла процеса. Останах си с контракциите цяла нощ, които сутринта спряха.
На сутринта изпратихме Божидар в градината за целия ден и с Антон се прибрахме да поспим. чувствах се гадно. Някак излъгана и огорчена. Ядосвах се на нетърпението си.
С Антон решихме да изпратим Божидар при дядо му. Беше ясно, че ще има известно време нощни офанзиви. Контракциите не бяха болезнени, но въпреки това не можех да спя. А денем трябваше да се грижа за Божидар и не можех да си отспивам.
Та така той отиде при дядо си, а аз си имах нощните генерални репетиции.
В четвъртък, 20-ти януари, сутринта към 9 – 9 и половина започна да ми пада тапака. Точно както се случваха нещата с Божидар. През целия ден имах разни контракции, но нищо особено. Не ги засичах. Нямах нерви да засичам. И не исках и да се навивам.
Елена и Стела ме проверяваха от време на време, но като цяло нещата бяха спокойни. Моето нетърпение растеше. През нощта отново имах доста контракции, отново на 2-3 минути. Аз само се чудех какво става и става ли нещо. Все пак реших да се опитам да поспя и си легнахме с Антон.
Събудих се в 4:20 сутринта с мокро бельо. Околоплодния мехур се беше спукал.Станах от леглото да си сменя бельото и да си сложа превръзка. Водите спряха да текът. Бебето вероятно беше запушило дупката. Получих си така желания знак, че нещата се случват и ми остава много малко време до срещата с бебока. Успокоих се и легнах да спя. Реших, че ще си изкарам деня по план и няма да мисля за раждане.
Почти успях! През целия ден имах контракции с различна сила и интензивност. Антон ме убеди да излезем малко навън да се разходим. Бързо се прибрахме защото ми беше студено и дискомфортно, но въпреки това разходката ми се отрази добре.
Тапата се точеше през целия ден. От време на време изтичаха и по малко води.
Към полунощ усетих, че контракциите зачестиха и станаха по-редовни. Но не посмях да ги засичам. Имах чувството, че всеки път когато започна да ги засичам ги объркват и спират. Заговорихме се с Ана в скайп. Тя предложи да ги засича вместо мен, аз само да ѝ казвам кога започват и свършват. Оказа се, че имам контракции на около 10 минути. При това започваха да стават болезнени.
Това е общо взето последния ми ясен спомен преди големия финал! 🙂
Контракциите постепенно се засилиха и зачестиха. По някое време през нощта сме извикали Елена и Ана. Но нямам спомен кога се е случило това, нито дали са дошли заедно.
Правеха ми горещи компреси, масажи да се отпускам, стимулираха акупресурните точки, които помагат за разкритието, също и да намаляват болката. Антон ми помагаше при различните пози. Най-удобно ми беше да стоя седнала на една много ниска табуретка. Общо взето почти цялото време прекарах на нея.
Беше ми трудно да се отпускам по време на контракциите. Отпускането винаги ми е било много трудно нещо, така и не се научих да го правя както трябва. 🙂Въпреки това контракциите не бяха особено болезнени.
С помощта на Ана и Елена успявах да хвана правилното дишане и да вляза в някакъв ритъм. Дишаха с мен. Двете с Ана влязахме в някакъв много интересен синхрон. Явно тя беше нашият човек. През цялото време я търсех. Исках да е до мен. Да я виждам, усещам, да я гледам в очите. Успокояваше ме. Успяваше да ми помогне да се овладея. Беше ми фокуса.
Нямам никаква представа кога какво се случваше. Не знам кога на какво разкритие съм била. Понякога питах колко е часа, сякаш за да си върна връзката с реалността, но тази връзка все така се губеше. Видях когато се съмна, видях когато се стъмни отново… Но аз не бях там. Не знам къде се намирах. В някакво безметежно безвремие. Бях си създала сякаш някакъв ритъм – на табуретката, на леглото, в банята на тоалетната чиния – въртях си положенията и позите.
През цялото време пиех страшно много вода, непрекъснато бях жадна. Но не ми се ядеше.
В един момент усетих, че започва да се смъква надолу бебето. Започнаха много силни болки отстрани в таза. Опитваше се да преодолее преградите. Ту тръгваше напред, ту се връщаше назад… Колебаеше се. Аз се колебаех. Нещо ме спираше да го пусна навън. Не знам какво. Все още не знам какво ме спираше тогава.
От време на време с контракциите усещах и леки напъни, но нищо особено. Помагах им с волеви напъни. Но сякаш нищо не се случваше.
Виках бебето. Молех го да дойде. Канех го настойчиво да се появи вече. Говорех му разни неща, дори му се карах и се сърдех, че не иска да излиза. А знаех, че аз съм тази, която го спира. Започвах полекичка да се отчайвам. Не знаех до къде сме, нито защо нещата се бавят. Въобще бавят ли се.
Тогава си получих поредния знак, че нещата вървят, случват се така както трябва. Излезе част от мехура. В хубаво оформено балонче с малко води в него. Беше се усукал и разтеглил. Опипах го и го подръпнах леко, но не мърдаше напред. Така понапъвах и посрещах контракциите с мехур между краката си и с надеждата, че и бебето ще се появи скоро след мехура.
След известно време реших да скъсам мехура, защото ми пречеше така. Очаквах, че ще текнат останалите води, но не потекоха. Продължиха да си потичат по мъничко по време на контракциите.
Струваше ми се, че нещата много дълго се проточват. Започнах още повече да се отчайвам. Предполагам от това все по-трудно посрещах адекватно контракциите. Започнаха много да ме болят. Имах все по-силни болки отстрани в таза.
По някое време дойде и Стела. Прати ми поздрави от доста хора, но не си спомням от кого точно. Каза и че имам послание от Клер Лопринци. Не помня добре, май ми каза, че трябва най-сетне да реша какво да правя. Стела беше донесла и бутилка вино. Наля ми една чаша и каза да я изпия, за да се отпусна малко.
Момичетата ни оставиха за малко насаме с Антон. Да си поговорим. Не знам какво сме си говорили. Помня, че исках да звъннем на хомеопата. После на Мая. Никой от двамата не си вдигаше телефона. Не беше случайно. Решението трябваше да си е само мое.
Аз знаех какво искам, но не знаех как да го реша. Всички бяхме изморени. Момичетата решиха да ни оставят за малко, да се опитаме всички да си починем, ако е възможно. Аз имах нужда от сън. Заспивах за секунди между контракциите, които междувременно се бяха поразредили. Мърморех си и се молех за почивка. Исках да спрат за половин час да подремна, да се опитам да се съвзема.
Изпих жадно още една чаша вино и се настаних в леглото в някаква полулегнала полуседнала поза. Страшно много исках да спя. Антон и той легна до мен. Беше изморен сигурно певече от мен. За мое съжаление контракциите не спираха. Нямаше да си получа така желата почивка. Дори ми се сториха, че се засилиха. Не можех да ги посрещна адекватно в позата, в която бях. Ужасно много ме боляха – виках от болка и плачеш. Помолих Антон да ме хваща за ръцете и да ме дърпа, когато дойде контракция. Нямах сили да сменя позата си. Стоях си все така полуседнала.
Започнах да усещам ужасно силни неудържими напъни. Знаех, че са много силни и е невъзможно да ги възпреш, но това което ме връхлетя многократно надхвърли очакванията ми. Някак си успях, може би с помощта на Антон, да застана на четири крака. Контракциите зачестяваха и се удължаваха, а във всяка контракция имах по 3-4-5 напъна.
От мен течаха води. Имаше и кръв. За момент се изплаших. Не знаех какво става. Крещях с пълно гърло и напъвах докато ми свършваше дъхът, че и след това. Викнах на Антон да звъни на бърза помощ, толкова страшни ми се сториха напъните в този момент. На следващаат контракция май усетих рамърдване в мен. Сякаш бебето се движеше напред. Викнах на Антон да не се обажда на бърза помощ и че бебето идва. Той се обади на някоя от момичетата, тя му каза да застана на четири крака като предната част на тялото ми е легнала върху леглото, а таза ми е вирнат нагоре. Това облекчи до известна степен силата на напъните, но пак бяха много-много силни.
И така си крещях и напъвах, напъвах, напъвах. Не знам от къде извадих толкова сили. Цялата се потях обилно, потта буквално се стичаше на вадички по мен. Виках колкото глас ми държи, това донякъде също облекчаваше силата на напъните.
Момичетата се върнаха. Опитаха се да ми сложат топли компреси на перинеума, но на мен ми бяха неприятни. Зверските болки в таза продължаваха. Натискаха ме отстрани за да ги облекчат.
Идея си нямам колко време съм напъвала. В един момент ми казаха, че главата се вижда. Това много ме обнадежди. Усещах, че няма да издържа още дълго на тези напъни, изпиваха ми силите.
Контракциите не ме пускаха вече въобще. Имах по 4-5 напъна буквално един след друг, едва успявах дъх да си поема.
Усещах как главата на бебето ме разпъва. Усещах парене, мислех че ще се разкъсам. Напъвах колкото сили имам и се надявах да излезе по бързо.
Най-сетне главата излезе. Не знам дали имаше някаква пауза. Мисля, че на следващия напън се измъкнаха раменцата, после и останалата част от тялото на третия напън може би.
Беше 23 януари, 00:45 часа.
РОДИХ ГО! РОДИХ ГО! РОДИХ ГО!
Това си повтарях и не можех да повярвам. Родих го!
Не помня дали изплака. Някак си намерих сили да се изправя и да се обърна. Гушнах го. Беше мек и топъл. Ръцете ми трепераха, едва го държах, мислех, че ще го изтърва. Беше толкова странно. Не можех да повярвам, че е излязал от мен. Толкова голям ми изглеждаше.
Пъпната връв беше спряла да пулсира и той си дишаше сам без проблеми.
След доста кратко време по моите объркани преценки усетих отново леки напъни, плацентата беше готова да излезе. Настаних се накрая на леглото. В краката ми бяха сложили един леген. Напънах се няколко пъти, Стела ме натисна по точката между пъпа и пубиса, и плацентата се изхлузи от мен без проблеми.
Почувствах невероятно облекчение.
Решихме да прегорим пъпната връв. Преди това направихме нещо като малък ритуал. Хванахме се за ръце и всеки каза по няколко думи за случилото се и за малкия нов човек.
Той си дойде с името, което с баща му бяхме усетили като негово – Искрен!
Антон се зае с процедурата по прегарянето на пъпната връв. По едно време се умори и някой друг довърши (не помня кой). Мен ме захранваха с шоколад. Умирах от глад.
Момичетата се захванаха да пооправят малко из вкъщи – да измият, да изхвърлят боклуците. Аз много, много исках да се изкъпя. И успях де. Криво-ляво. 🙂 Почувствах се превъзходно.
Сетихме се, че не сме претеглили и премерили малкия. Тежеше 3900 гр и го измерихме към 52 см. Предвид, че се изака два пъти доста обилно преди да го изтеглим, вероятно се е родил поне 4 кг. Голям мъж! 🙂
Предложих му почти веднага щом го гушнах да суче, но Искрен не беше особено ентусиазиран от идеята. Поблиза ме малко на няколко пъти и предпочете да си поспи.
Преди да се разделим с прекрасните ни дули вдигнахме наздравица за добре свършената работа! Бяхме наистина силен екип! Благодарим ви от сърце! Може би и без вас щях да се справя, но нямаше да е същото! Дадохте ни неоценима подкрепа!
Благодаря и на всички останали, които по един или друг начин помогнаха това наше малко чудо да се случи и аз да повярвам в себе си и женската си сила!

неделя, януари 23, 2011

Божко стана батко!

Снощи в 00:45 минути се роди малкото братче на Божидар - Искрен!

събота, януари 01, 2011